Преди имахме „Пеневата чета”, днес имаме „Петевата”

Преди имахме „Пеневата чета”, днес имаме „Петевата”

Снимка: btvnovinite.bg

Трудно се пишат тези редове по време на горещото лято, когато тече Евро 2016, а нашите „лъвове” отново се наслаждават на големия футболен форум пред телевизора, а не на терена. Причини за това безброй, виновници също.

Нямаше да бъде голяма трагедия ако сме пропуснали някое и друго световно или европейско първенство, но децата на лято 94, вече имат свои деца. Простата математика показва тъжната истина, че българският национален отбор е далеч от голямата футболна сцена вече 22 години.

По –лошото е, че не виждам как ще се върне там поне в следващите 22 години. Няма да се учудя ако бъда заклеймен като черноглед или непоправим песимист, но поне към днешна дата, реалностите са такива и е крайно време да започнем да ги приемаме, след като не правим нищо да ги променим.

Нормално е след възход да дойде спад, но след това отново да се появи развитие, което да доведе до нов напредък. Така се случват нещата не само във футбола, но и в природата. Ако някой вид започва да бъде застрашен от изчезване, то в процес на времето той еволюира и успява да се адаптира към новите реалности, за да оцелее и да продължи своето съществуване.

Ако хвърлим поглед върху участниците на Евро 2016, забелязваме изобилие от дебютанти като – Албания, Северна Ирландия, Уелс, Словакия, малката Исландия, която разполага с население почти колкото Пловдив от 330 000 хиляди души.

Тези тимове ако трябва да се изразя на жаргон си ни бяха „абонати” и постигахме внушителни победи срещу тях. Те обаче сега са във Франция, доказвайки, че в тях се работи и се постигат резултати не само на думи, а и на терена, докато при родните „трикольори” резултати също се постигат, но като тези в Япония, от по 2-7.

Ето това са примери, как в държави без сериозна футболна история и успехи, нещата се получават, защото се работи в правилната посока. Това е прекрасен пример за една футболна „еволюция”. При българския национален отбор падението е безкрайно и след всеки провал започвам да се чудя дали изобщо има дъно, което да ударим.

Любимата ми част е тази, когато започнат да се търсят виновници и отговорни за слабите резултати, там, където не трябва. Изкупителна жертва винаги бива набелязана в лицето на треньора. Колко наставника се изредиха през всичките години? Много, наистина много, като ще отбележа само имената, за които се сещам -  като Пламен Марков, Мъри Стоилов, Лотар Матеус, Христо Стоичков, Любослав Пенев, сега Ивайло Петев и кой знае още колко „некадърници”, както би се изразил Венци Стефанов.

Ако хипотезата с некадърните треньори се изтърка, започва да се върти плочата за футболистите. Това е потенциалът, с който разполагаме, няма големи звезди в състава, момчетата толкова си могат, нека да нямаме големи очаквания(ние отдавна нямаме и малки такива) и.т.н.

Защо медиите, като лешояди винаги се нахвърлят върху посочената жертва и я довършат окончателно, бидейки слепци за корените на проблема? Ако има зададени въпроси към ръководството на БФС, то те са толкова свенливи, че чак се усеща как се изчервяват осмелилите се да ги зададат.

От кого се назначават треньорите? Кой е отговорен за развитието на българския футбол и „А” Група, където половината от отборите, които ще започнат новия сезон дори нямат осветление на стадионите? Защо всеки резил започва да се приема като нещо нормално?

Въпроси, на които всеки може да намери верните отговори. Въпроси, на които Митко Бербатов щеше да отговори, когато обеща, че един ден ще се върне, за да оправи футбола в България, но вече дори и на него не вярвам. Защо ли? Защото коментарът му след резила в Япония след 2-7 беше – „Не трябва да има драматизъм”. А какво да има? Позитивизъм? Или за позитивизъм може да се приеме поражението в следващия мач от Дания с 0-4.

Българският фен вече изстрада толкова много, а го чакат още тежки времена. Сигурно най-касовият филм на ужасите ще бледнее, пред представянето на националите в квалификациите за Световно първенство, където ни чакат тимовете на Франция, Холандия и нашите любими шведи. Разбира се съставите на Беларус и Люксембург също ще представляват заплаха за „лъвчетата”.

Няма проблем, ние си знаем, че „Господ е българин”, ако вече не е, то някой ден сигурно пак ще бъде.